Пролетта в София беше красива и изпълнена с надежда.

Spring in София was beautiful and filled with hope.

Аерогарата кипеше от живот.

The airport was bustling with life.

Навсякъде хора, бързащи към своите полети.

Everywhere there were people hurrying to their flights.

Слънцето проникваше през големите стъклени прозорци, оцветявайки залата с топла светлина.

The sun shone through the large glass windows, coloring the hall with warm light.

Миризмата на прясно кафе се разнасяше от близките павилиони, а по високоговорителите се чуваха обявления.

The smell of fresh coffee wafted from the nearby kiosks, and announcements could be heard over the loudspeakers.

Веселина стоеше на опашка, готова да мине през проверката за сигурност.

Веселина stood in line, ready to pass through security.

Сърцето ѝ туптеше бързо.

Her heart was pounding fast.

След малко щеше да излети за Лондон.

Shortly, she would be flying to Лондон.

Там я очакваше важна среща за работа.

There awaited an important job interview that could change her life.

Зад нея, Николай, нейният по-голям брат, я наблюдаваше внимателно.

Behind her, Николай, her older brother, watched her closely.

Той винаги беше до нея, подкрепяше я във всичко.

He was always by her side, supporting her in everything.

Докато разглеждаше хората около нея, Веселина усети как Николай се дърпа назад.

While she was observing the people around her, Веселина noticed Николай stepping back.

Обърна се, за да види как брат ѝ потъва в тълпата - изглеждаше блед и слаб.

She turned to see her brother sinking into the crowd—he looked pale and weak.

И преди да може да реагира, Николай се свлече на земята.

And before she could react, Николай collapsed to the ground.

Тълпата около тях спря.

The crowd around them came to a halt.

Всички гледаха с ужас.

Everyone watched in horror.

Веселина падна на колене до брат си, паникьосана.

Веселина dropped to her knees next to her brother, panicked.

Какво да направи?

What should she do?

Да остане и да му помогне или да изпусне полета си и шанса за работата?

Stay and help him or miss her flight and the job opportunity?

Тя не можеше да реши.

She couldn't decide.

В този момент Елена, лекарка на път за Париж, забеляза какво се случва.

At that moment, Елена, a doctor on her way to Париж, noticed what was happening.

Тя се притекла на помощ, без да се поколебае.

She rushed to help without hesitation.

"Нека помогна," каза тя.

"Let me help," she said.

С умели движения прегледа Николай и извика медицинска помощ.

With skillful movements, she examined Николай and called for medical assistance.

Веселина остана до Елена, държейки ръката на брат си.

Веселина stayed beside Елена, holding her brother's hand.

След малко Николай отвори очи с объркан поглед.

After a while, Николай opened his eyes with a confused look.

Той вече беше в ръцете на медицинския персонал, който го закара на противоположния край на залата.

He was already in the hands of the medical staff, who took him to the opposite end of the hall.

Веселина знаеше, че е изпуснала полета си.

Веселина knew she had missed her flight.

Но когато видя брат си да се усмихва, изпитала облекчение.

But when she saw her brother smile, she felt relief.

Дори в този труден момент, тя осъзна какво наистина е важно.

Even in this difficult moment, she realized what truly mattered.

Докато стоеше, възстановила спокойствието си, Веселина се обърна към Елена с благодарност.

As she stood, having regained her composure, Веселина turned to Елена with gratitude.

"Благодаря", каза тя.

"Thank you," she said.

"Заради вас Николай е добре."

"Because of you, Николай is okay."

Елена се усмихна.

Елена smiled.

Тя знаеше какво е да се балансира между работа и семейство.

She knew what it was like to balance work and family.

„Радвам се, че успях да помогна“, отвърна тя.

"I'm glad I could help," she replied.

Веселина погледна към брат си и разбра, че нови възможности ще дойдат.

Веселина looked at her brother and understood that new opportunities would come.

А за момента, най-важното е да са един до друг.

But for now, the most important thing was to be there for each other.