Под облачното небе на пролетна София, пустият пазарен площад беше като сцена от забравен свят.

Under the cloudy sky of springtime София, the deserted market square was like a scene from a forgotten world.

Някога тук се чуваше глас на търговци, продавани бяха плодове и зеленчуци, а сега останаха само развалини и диворастящи растения.

Once, the voices of vendors could be heard here, fruits and vegetables were sold, but now only ruins and overgrown plants remained.

Здравко крачеше между останките, търсейки неща, които да му послужат.

Здравко walked among the remains, searching for things that could serve him.

Беше оцелял след апокалипсиса – ресурсен и упорит.

He had survived the apocalypse - resourceful and persistent.

Докато ровеше сред разпиляните предмети, ръката му почувства нещо тежко и студено.

As he rummaged through the scattered items, his hand felt something heavy and cold.

Изтегли изпод развалините стар меден амулет.

He pulled out an old copper amulet from under the rubble.

Това беше семейна реликва, принадлежала на прадядо му, предадена от поколение на поколение.

It was a family heirloom, belonging to his great-grandfather, passed down from generation to generation.

Сега той разбираше, че този амулет е нещо повече от просто предмет.

Now he understood that this amulet was more than just an object.

За Здравко това беше частица от миналото му, връзката му с времето преди разрухата.

For Здравко, it was a piece of his past, his connection to the time before the destruction.

Но сега не беше време за сантименталност.

But now was not the time for sentimentality.

Здравко трябваше да вземе решение.

Здравко had to make a decision.

Изборът между амулета и важните за оцеляване ресурси беше труден.

The choice between the amulet and essential survival resources was difficult.

Но сърцето му знаеше отговора.

But his heart knew the answer.

Амулетът беше надежда, знак, че миналото все още съществува.

The amulet was hope, a sign that the past still existed.

И той реши да го пази, дори това да означаваше известен риск.

And he decided to keep it, even if it meant some risk.

На ръба на площада, спотаени зад купчина развалини, го очакваха други оцелели – Борислава и Никола.

At the edge of the square, hidden behind a pile of rubble, other survivors awaited him - Борислава and Никола.

Те също търсеха нещо важно.

They, too, were searching for something important.

Първоначално напрежението бе осезаемо.

Initially, the tension was palpable.

Всеки бореше за правото си върху намереното.

Everyone was fighting for the right to what they found.

Борислава и Никола видяха амулета и го пожелаха за себе си.

Борислава and Никола saw the amulet and wanted it for themselves.

— Това е семейство ми — каза Здравко, спокоен, но твърд.

"This is my family," said Здравко, calm but firm.

— Не мога да го дам.

"I can't give it up."

Последва тишина, а вятърът между развалините шептеше за минали загуби и разбити мечти.

Silence followed, and the wind whispered through the ruins of past losses and broken dreams.

В това мълчание Борислава и Никола разбраха Здравко.

In that silence, Борислава and Никола understood Здравко.

Те също имаха свое минало, своите спомени, които искаха да запазят.

They too had their past, their memories they wanted to preserve.

— Добре — каза Борислава накрая, — но трябва да намерим начин да оцелеем заедно.

"Alright," said Борислава finally, "but we need to find a way to survive together."

Те решиха да споделят оскъдните ресурси, които намериха.

They decided to share the scarce resources they found.

В райопустошения свят значението на общността ставаше по-силно.

In the wasteland, the importance of community was becoming stronger.

Здравко осъзна, че не само амулетът, но и историите и общите преживявания пазят миналото живо.

Здравко realized that it wasn't just the amulet, but also the stories and shared experiences that kept the past alive.

Тримата продължиха да се движат през разрухата, заедно.

The three continued to move through the destruction, together.

И макар облаците още да покриваха небето, малък проблясък на надежда осветяваше техния път напред.

And although the clouds still covered the sky, a small glimmer of hope illuminated their path forward.